Срамът е сложна емоция. Той в момента е във възрастта, в която кризата се нарича свобода срещу срам и съмнение (по теорията на ериксън) и има да се пребори да се чувства повече свободен и по-малко срамът да го спира. Вероятно сте чували израза „ще умра от срам“. Действително човек не умира от срам никога и да разбере, че това е така е знак за преодоляване. Вие сякаш се опитвате да го мотивирате да се справи и да прескочи това препятствие, но пътят към успеха е осеян с опити, които ако се наричат опити, а не провали, дават по-добро себепознание и пространство за преминаване нататък. Това тържество е опит. Следващия път ще опита пак. И така докато намерите начин да преминете. Важно е да няма натиск за успех, защото това действа обратно. В тази връзка, сякаш и Вие сте се срамували. От него, от ситуацията, от панаирите както ги наричате, от усещането, че другите Ви гледат, а в този момент не искате да Ви виждат как и Вие се опитвате. Това е огромна възможност и за Вас да преодолеете срама. И да го разберете. Както Ви е на Вас от ситуацията, така му е и на него. Разликата е, че Вие чувате упреците в главата си (сама към себе си и към него), а той ги чува от Вас. Знам колко е трудно човек да учи уроци заедно с детето си. Но истината е, че така учим най-много. И ако можете да надделеете усещането, че сте компетентна и трябва да знаете и да сте авторитет, това ще Ви помогне много да разбирате детето и да го водите, а не да го карате. Най-искрено Ви желая успех!
Чувствам се счупена не на парчета, а на милион парчета. Чувствам се в безизходица и не знам как да подходя, наистина ми трябва чудо.
Днес бях на тържество на детето- показваше, че го е срам, беше се обърнал с гръб към публиката, срамежлива усмивка, въртеше се в кръгче на песента и тн. Другите са прави- той сяда и тн. До тук за мен не е проблем, бори се детето с това. Израства се. От публиката като виждах, че закача другите деца му направих забележка с пръст да внимава и да не се глези. Той се усмихна и продължи. Пак няма кой знае каква драма за мен. После му направих тъжно лице, че като прави така ме натъжава, той показа физиономия със смесени чувства и край – скръсти ръце започна да тропа да се тръшка, директорката го изпрати при мен, стояхме седнали, после излязохме заедно да каже думичките. После се наложи да излезем в коридора и от там да гледаме тържеството. Започна се някакво кошмарно поведение – сърди се, искам да си ходя, ти си лоша, не те искам (това пред другите госпожи в коридора, директорката), те му правят забележки той отговаря непристойно бунтарско. Казвам му нещо той стиска зъби и прави супер ядосано изражение, все едно ще се пръсне от гняв. Излязохме в още по-външен коридор, за да не ни гледат панаира и да не пречим – “искам да си ходя” и тн… изчакахме тържеството да свърши, имаше почерпка за децата – казах му сега трябва половин почерпка – ти каза стихчето, но не участва в другите неща. Това нещо много го ядосва като цяло като не е победител изцяло. Или виж как пляскат на другите деца и са доволни от тях. Той има супер състезателен дух и иска да е #1, най и така… просто влязохме в колата и избухнах в сълзи, защото тези неща с гнева, срама не се случват за първи път. Опитвам да говоря с него за чувствата, за гнева, че трябва да се говори вместо да де сърди и тръшка. Иска да става по неговата и това е. В момента, в който види наградата пред себе си ти обещава и изпълнява всичко само и само да я получи.
Вкъщи го наказваме, после обясняваме защо го наказваме. Говорим чрез измислени истории, коментирайки ситуации, с поука. За това тържество му сложихме таргет награда, която той много искаше, мотивирахме го. Казваше правилата, но на изпълнение… и всеки път обещава и нищо. Губи ми се връзката думи-последствия в някои моменти, все едно не мога да му предам концепцията на обещание-действие-промяна…
Купихме наградата, но не му я дадохме, разбира се.
Какво не ми достига в подхода ми към него? Винаги с мен е едно безкрайно тестване на граници. Казвам да направи нещо 1-2-3-4-5 все едно се прави че не ме чува повечето пъти докато не повиша тон, друг път от първия път дори казва добре мамо разбирам те, ще слушам. Попринцип много му обяснявам кое защо как….
Наказвам го… мил ми е в същото време не искам постоянно да му повишаван тон за да ме чуе, но не искам и да правя неща, които подкопават авторитета ми. Знам, малък е, но вече разбира.
На репетициите за тържеството пак – тръшка се, търкаля се, разсейва децата, като дойде ред за думите си ги казва. Иска да играе и това е. Разбирам, но бе може и другите най-палави деца от групата да следват правилата той не. И в друга институция пак го включиха в сценка с един ред думи. У дома ги каза безупречно, а на репетицията не можеш да го укротиш да стои седнал тръшка се иска да играе, да си прави каквото иска. Не е от средата. Иска, когато той каже каквото каже. Не мисля, че е редно. Изтощена съм, защото търся да се развивам като родител и да бъда най-добрата версия на себе си. Не искам да го разглезвам, но ме е грижа и за чувствата му. Не искам и да го смачквам. Беше ме много срам от случката на тържеството и ми е много тежко, защото не знам как да подходя… чудя се аз ли обърках нещата като му показах физиономията… осъждам се, бичувам се, аман от това сърдене все е сърдит, все не му е на тамън…
Биляна Котева, психотерапевт