Моля за съвет, защото усещам, че не се справям.
Имам дете, момиченце на 2 г. и 6 м. Умно, будно и усмихнато дете. Около навършване на 2 г. настъпи значителна промяна в поведението й. Стана по-чувствителна, изразява емоциите си доста по-шумно и подхожда със съпротива на всяко нещо, което и кажа. Буквално на всяка наша дума се отговаря с НЕ! Бяга, крие се, плаче, тръшка се, ако не иска да направи нещо в дадения момент.
Аз съм наясно, напълно наясно, че това е нормален период, през който всички деца преминават. Наясно съм, че аз съм човекът, който трябва да намери подход към детето си, но имам чувството, че нищо не работи. Нито обясненията, нито даването на избор и свобода, нито предупрежденията. Тя просто седи срещу мен, подхилква се и казва НЕ!
Съпротивата й към елементарни неща преминава и на физическо ниво – ако се стигне до там да я взема и да започна да я обличам без тя да се е съгласила 
, започва да се опъва, гъне и мята в ръцете ми, едва я удържам. И това важи за почти всяко нещо, което ние, като родители опитваме да направим, и което тя е решила, че сега не иска. Опитвам се някои неща да правим под формата на игра, но си признавам, че това не го умея добре. Просто никой никога не е подхождал към мен по този начин и рядко ми идва нещо подходящо наум.
, започва да се опъва, гъне и мята в ръцете ми, едва я удържам. И това важи за почти всяко нещо, което ние, като родители опитваме да направим, и което тя е решила, че сега не иска. Опитвам се някои неща да правим под формата на игра, но си признавам, че това не го умея добре. Просто никой никога не е подхождал към мен по този начин и рядко ми идва нещо подходящо наум.Покрай цялото това поведение, аз вече съвсем спрях да вярвам, че децата на тази възраст не умеят да манипулират. Виждам я как театралничи и прави постановки. Буквално прави някакви номера и ни гледа реакцията. И не, не е защото знае, че така привлича внимание и го търси. Тя винаги е получавала много, да не кажа вече и твърде много внимание…
Много съм уморена от това поведение и от това, че за всяко нещо трябва да се обяснявам и да пазя търпение. Наясно съм, че това са бели ядове и ни предстоят много по-големи предизвикателства, но просто вече не знам как да подходя. Страхувам се, че допускам грешки във възпитанието ѝ, че си правя лоша услуга, като понякога ѝ давам повече свобода, а в същото време и се притеснявам да не я държа под прекалено силен контрол. Търся баланс, а не го намирам. Знам, че не мога да се опазя от грешки в родителството, просто ми се иска да ги минимизирам в името на доброто на всички ни.
Моля, споделете как се справяте вие в тези предизвикателни моменти. Знаете ли дали the terrible two свършва някога и има ли живот след този период? 
А какво следва след него? Сигурно нещо по-гадно? 
А какво следва след него? Сигурно нещо по-гадно? Знаех си аз, че рано или късно бебешкият период ще ми се стори песен…
Биляна Котева
Борбите през втората година често са опити за самостоятелност. В този етап децата учат много и тренират много. Възможност е за голям напредък в самостоятелността. Ако ги разглеждате така, това може да Ви е от полза да не усещате поведението като срещу Вас, а като – „Нека опитам, аз мога“. И все пак, каквото и да си говорим, трудно е. Няма добър начин да минете. Просто трябва да минете, според възможностите Ви. Стойте си на Не-то. Давайте две алтернативи. Сама ли ще се облечеш или да помагам? Тази дреха или другата? Ще ядеш ли тази храна или тази? Идеята е двете алтернативи да са приемливи, а не да е „ядеш или не ядеш“. Помощта на другия родител също е от голяма полза. Когато двама големи човека казват „Не“ на нещо, без да надграждат (надграждане е всичко свързано с обяснения след не-то и с наказания, заплахи, уговорки, подкупи и т.н.) тогава нещата потръгват, бавно и с устойчивост, но в някаква посока. Всяка ситуация е сама за себе си. Детето е твърде малко, за да си мислите, че като му обясните и ще разбере за другия път. Другият път е от начало. Има светлина в тунела… Личи си, че сте запозната. Както изведнъж нещата стават зле, така също изведнъж стават и добре. През тази трудна година си намерете как Вие да издържате и как да се саморегулиране, за да можете да минете през този период. Най-добре това става с помощта на партньора Ви. Някак друго е, когато можеш да гледаш как детето се тръшка, защото иска току-що разлятата вода обратно в чашата, но същата, а не нова или друга, и имаш подкрепата на някой до теб, който валидира абсурда на ситуацията. Но това е начинът децата да разберат ограниченията на света ни. Просто веднъж разлято – не може да се върне. Веднъж счупено – се лепи, но не е същото. Като ядеш от банана, той намалява… Да, гадно е, но това е реалността. И детето е важно да свикне с нея, за да може да функционира добре. За нас, възрастните, някои очевидни факти и логични последствия са просто аксиоми, не можем да си представим друго, но за децата са нещо ново, което изучават и трябва да разберат как работи. Желая успех и кураж!
Биляна Котева
Борбите през втората година често са опити за самостоятелност. В този етап децата учат много и тренират много. Възможност е за голям напредък в самостоятелността. Ако ги разглеждате така, това може да Ви е от полза да не усещате поведението като срещу Вас, а като – „Нека опитам, аз мога“. И все пак, каквото и да си говорим, трудно е. Няма добър начин да минете. Просто трябва да минете, според възможностите Ви. Стойте си на Не-то. Давайте две алтернативи. Сама ли ще се облечеш или да помагам? Тази дреха или другата? Ще ядеш ли тази храна или тази? Идеята е двете алтернативи да са приемливи, а не да е „ядеш или не ядеш“. Помощта на другия родител също е от голяма полза. Когато двама големи човека казват „Не“ на нещо, без да надграждат (надграждане е всичко свързано с обяснения след не-то и с наказания, заплахи, уговорки, подкупи и т.н.) тогава нещата потръгват, бавно и с устойчивост, но в някаква посока. Всяка ситуация е сама за себе си. Детето е твърде малко, за да си мислите, че като му обясните и ще разбере за другия път. Другият път е от начало. Има светлина в тунела… Личи си, че сте запозната. Както изведнъж нещата стават зле, така също изведнъж стават и добре. През тази трудна година си намерете как Вие да издържате и как да се саморегулиране, за да можете да минете през този период. Най-добре това става с помощта на партньора Ви. Някак друго е, когато можеш да гледаш как детето се тръшка, защото иска току-що разлятата вода обратно в чашата, но същата, а не нова или друга, и имаш подкрепата на някой до теб, който валидира абсурда на ситуацията. Но това е начинът децата да разберат ограниченията на света ни. Просто веднъж разлято – не може да се върне. Веднъж счупено – се лепи, но не е същото. Като ядеш от банана, той намалява… Да, гадно е, но това е реалността. И детето е важно да свикне с нея, за да може да функционира добре. За нас, възрастните, някои очевидни факти и логични последствия са просто аксиоми, не можем да си представим друго, но за децата са нещо ново, което изучават и трябва да разберат как работи. Желая успех и кураж!
Борбите през втората година често са опити за самостоятелност. В този етап децата учат много и тренират много. Възможност е за голям напредък в самостоятелността. Ако ги разглеждате така, това може да Ви е от полза да не усещате поведението като срещу Вас, а като – „Нека опитам, аз мога“. И все пак, каквото и да си говорим, трудно е. Няма добър начин да минете. Просто трябва да минете, според възможностите Ви. Стойте си на Не-то. Давайте две алтернативи. Сама ли ще се облечеш или да помагам? Тази дреха или другата? Ще ядеш ли тази храна или тази? Идеята е двете алтернативи да са приемливи, а не да е „ядеш или не ядеш“. Помощта на другия родител също е от голяма полза. Когато двама големи човека казват „Не“ на нещо, без да надграждат (надграждане е всичко свързано с обяснения след не-то и с наказания, заплахи, уговорки, подкупи и т.н.) тогава нещата потръгват, бавно и с устойчивост, но в някаква посока. Всяка ситуация е сама за себе си. Детето е твърде малко, за да си мислите, че като му обясните и ще разбере за другия път. Другият път е от начало. Има светлина в тунела… Личи си, че сте запозната. Както изведнъж нещата стават зле, така също изведнъж стават и добре. През тази трудна година си намерете как Вие да издържате и как да се саморегулиране, за да можете да минете през този период. Най-добре това става с помощта на партньора Ви. Някак друго е, когато можеш да гледаш как детето се тръшка, защото иска току-що разлятата вода обратно в чашата, но същата, а не нова или друга, и имаш подкрепата на някой до теб, който валидира абсурда на ситуацията. Но това е начинът децата да разберат ограниченията на света ни. Просто веднъж разлято – не може да се върне. Веднъж счупено – се лепи, но не е същото. Като ядеш от банана, той намалява… Да, гадно е, но това е реалността. И детето е важно да свикне с нея, за да може да функционира добре. За нас, възрастните, някои очевидни факти и логични последствия са просто аксиоми, не можем да си представим друго, но за децата са нещо ново, което изучават и трябва да разберат как работи. Желая успех и кураж!
Биляна Котева
Борбите през втората година често са опити за самостоятелност. В този етап децата учат много и тренират много. Възможност е за голям напредък в самостоятелността. Ако ги разглеждате така, това може да Ви е от полза да не усещате поведението като срещу Вас, а като – „Нека опитам, аз мога“. И все пак, каквото и да си говорим, трудно е. Няма добър начин да минете. Просто трябва да минете, според възможностите Ви. Стойте си на Не-то. Давайте две алтернативи: Сама ли ще се облечеш или да помагам? Тази дреха или другата? Ще ядеш ли тази храна или тази? Идеята е двете алтернативи да са приемливи, а не да е „ядеш или не ядеш“. Помощта на другия родител също е от голяма полза. Когато двама големи човека казват „Не“ на нещо, без да надграждат (надграждане е всичко, свързано с обяснения след не-то и с наказания, заплахи, уговорки, подкупи и т.н.) тогава нещата потръгват, бавно и с устойчивост, но в някаква посока. Всяка ситуация е сама за себе си. Детето е твърде малко, за да си мислите, че като му обясните и ще разбере за другия път. Другият път е от начало. Има светлина в тунела… Личи си, че сте запозната. Както изведнъж нещата стават зле, така също изведнъж стават и добре. През тази трудна година си намерете как Вие да издържате и как да се саморегулиране, за да можете да минете през този период. Най-добре това става с помощта на партньора Ви. Някак друго е, когато можеш да гледаш как детето се тръшка, защото иска току-що разлятата вода обратно в чашата, но същата, а не нова или друга, и имаш подкрепата на някой до теб, който валидира абсурда на ситуацията. Но това е начинът децата да разберат ограниченията на света ни. Просто веднъж разлято – не може да се върне. Веднъж счупено – се лепи, но не е същото. Като ядеш от банана, той намалява… Да, гадно е, но това е реалността. И детето е важно да свикне с това, за да може да функционира добре. За нас, възрастните, някои очевидни факти и логични последствия са просто аксиоми, не можем да си представим друго, но за децата са нещо ново, което изучават и трябва да разберат как работи. Желая успех и кураж!