Анонимен член
Текстът е взет от затворената група СПОДЕЛЕНО във Facebook.
Започвам с това да не бъда съдена, достатъчно обвинявам себе си напоследък. Но имам нужда да споделя, защото на никого около мен не мога да разкажа. Вероятно от страх и срам. Така, бременна съм в седми месец, желано второ дете, станало изненадващо. Искахме още едно детенце с мъжа ми, но работата ми потръгна добре след първата майчинство и не обмислях бременност. Но живота има други планове и бебчето стана. Още от ранна бременност мъжа ми застана на контра срещу работата ми – да съм се пазила вкъщи, да не се уморявам, да не съм си давала силите на работа, да съм по-активна вкъщи с голямото дете. (Уточнявам, че връзката ми с първото ни дете е силна и здрава, правим неща заедно и се старая да имаме пълноценно време). Имахме много спорове по този въпрос. На мен работата ми харесва и се чувствам ценна там. Разбира се има си проблеми, но виждам, че се справям добре и хората около мен зачитат какво и как правя. Разбира се, когато става дума за детето и майчинство – работата ще чака, но през бременността желанието ми беше да си върша нещата служебно колкото мога. За да има мир е дома, вече съм изцяло от вкъщи с намалено работно време и основно предавам задачи на други колеги. Не ми е комфортно, защото не се чувствам пълноценна, но го приемам като необходимо заради децата.
Тук обаче идва и другото ми терзание. Предавам работа на колега мъж, когато познавам от преди. Работили сме по проекти заедно и винаги сме имали добри приятелско-колегиални отношения. Сега общуваме по-интензивно и споделяме и по-лични интереси, поопознахме се. Усещам се обаче, че имам някакво по-особено влечение към него. Търся контакт дори и да не е чисто служебен. Радвам се на шегите му и донякъде ми липсват, когато не се чуваме. Усещам, че от него получавам разбиране и един тип подкрепа, която може би ми липсва. Той често повтаря, че съм „супер“ и „прекрасна“, което вярвам е свързано с това как си водя задачите, но ми е много приятно да го чувам. За момент дори си помислих, че има увлечение към мен, което е абсурдно предвид че съм бременна и омъжена. Мисълта обаче не ми излиза от главата и вътрешно се колебая дали не искам да е вярна и дали аз не бих му отговорила в следващ момент.
Объркана съм. Обичам мъжа си и семейството си. Но ми харесва и идеята да бъда „ухажвана“ и ласкана. Не бих направила нищо, което да нарани мъжа ми и се опитвам да си кажа, че тези мисли са от хормоните на бременността. Според Вас как да си избия от главата обърканите мисли и да си фокусирам върху важното в момента? Чувствам се като предател на семейството си без да съм направила нищо. Виновна за някакви мисли, които не съм сигурна дали не са само в моята глава…
Биляна Котева
Поздравявам, че споделяте! Това наистина е важно! От написаното предполагам, че едва ли Ви е било лесно да споделите, но си личи, че търсите начин, което е изключително важно.
Доста неща са Ви се струпали и е нормално да сте объркана. Ще започна хронологично по Вашия разказ. Една непланирана бременност, макар и желана изисква време и разбиране за приемане. А такова в семейството Ви нямате, по една или друга причина. Усещате раздвоение между нея и работата, която тъкмо е потръгнала, ето още един голям повод за колебание и трудности. Тук подминах факта, че вече имате дете и това също допринася за раздвоение при приемането на непланираните обстоятелства. Хорара имаме сложни емоции, когато си позволим да ги усетим, а не ги затрупаме с „не е правилно, значи не трябва да го чувствам така“. Точно тук идва конфликтът – хем искате да сте добра майка, хем искате да имате признание и удовлетворение от работата. Доста логично е човек да иска и двете и понякога в сложни моменти, да иска превесът да е в едната посока, но да чувства, че е по-скоро в другата. Това не е проблем, а път за изминаване. През децата и кой колко е отдаден на тях сякаш върви комуникацията с мъжа Ви. Струва ми се важно да не се остава на това ниво, в което връзката Ви се крепи на грижата за децата и има повече дълг и вина, отколкото разбиране. Откъдето идваме и на работата, която очевидно Ви носи удовлетворение и на колегата, към когото имате взаимна симпатия. Човек винаги реагира на разбирането и на валидирането. Там, където се чувстваме признати, оценени, видени, приети и най-вече разбрани. Разбира се, че там е и емоцията. Опитайте се сама или с помощ да разграничите това, което Ви липсва във връзката Ви и намирате на друго място дали не е отново сигнал, че връзката Ви с мъжа Ви не е в криза. Която криза не се решава с появата на дете – уви, задълбочава се тогава. Бих Ви посъветвала да потърсите професионална помощ, за да осмислите и подредите тези сложни ситуации и да потърсите разбиране и мир по начин, който няма да създаде нови конфликтни ситуации и морални дилеми. Желая Ви успех!