Анонимен член
Искам да споделя нещо, което наистина много ми тежи и вече всеки ден виждам колко дълбоко е пуснало корени в мен. Ако има тук психолог, който би се включил със съвети ще бъда много благодарна!
На 33 години съм. С две малки деца под 4 години всяко и мъж, които разбрах, че е мъж мечта, но след много, много караници, неразбирателство и болка.
Майка ми! За майка ми никога не бях и НЕ СЪМ „права“ и „хубава“.
От малка е било викове и бой, от нейна страна и на баща ми, когато не слушам и правя грешните неща. Като малка в училище винаги някои друг бе повече от мен, повече знаеш, с по-хубави оценки. Винаги взимам грешни решения, винаги ми се натякват грешните решения с години, никога ама никога не постъпвам правилно! Не се обличам правилно, косата ми не е правилната, това, което записах не е трябвало да го записвам в унито. Всяко решение, което взема е грешно! Ама всяко! Каквото и да направя или реша е грешно!
Историята е много, много дълга. Осъзнавам, че мисля и действам чрез вина (както към себе си така и към друг). Чрез страх, чрез грешни решения. Мъжът ми – те не го харесват. Не бяха ок и че родих още едно дете много скоро след другото. Общо взето „защо ми бе второ дете, да си гледам първото“?
Не мога да опиша как тази жена ме кара да се чувствам. Иде ми да викам и крещя, и да си скубя косите! Цял живот съм била виновна и грешна. До толкова се бъркаха с отношенията с мъжа ми, че се карахме години наред, за малко нещата да приключат. Защо съм ги слушала? Защото не разбирах това, което знам сега.
Ето, вчера щяха да идват да видят децата. Тази седмица бяха леко болни, но след вчера личният каза, че може да ги пусна на ясла, но не, вкъщи са, за да ги видят като дойдат. Днес ми казва, че по-скоро няма да могат да дойдат утре! Защото ще правят зимнина и аз съм виновна, че толкова време не са дошли. Тя продължава да се меси – как да си гледам децата, какво да правя, какви решения да взимам. За всичко!!!!!!!!
Проблема е друг! Аз я копирам като майка. Викам и крещя по децата, когато не слушат. Говоря им така, че им вменявам вина! И това го осъзнах едва онзи ден! Мисля чрез вина. Постоянно виня себе си или друг. Оневинявам себе и виня друг, за да не поемам отговорност. Това е проблема. Начина ми на мислене и действие. С нея, майка ми, не искам да се чувам, изкарва ме от кожата ми всеки път! Дадоха ни една сума пари с мъжа ми, за ремонт на къщата ни, която си купихме без те да я видят – като я видяха си поискаха парите, защото не им харесва, трябвало е да я видят като родители и да си кажат мнението; върнахме им ги. Примери мога да дам много! Но няма смисъл да пиша, мисля, че ме разбрахте.
Това нарцистична майка ли е?
Какво да направя, за да променя модела си на мислене и поведение?
Какво да направя, за да не съм и толкова бясна и ядосана?
Никога не съм се чувствала приета от нея и разбрана. Не искам нито да ме разбира или приема, искам да не съм като нея, но как като подсъзнателно това съм видяла като модел на майка?????
Биляна Котева
Проблемът е, че продължавате да искате да получите приемането и разбирането. Пътят е към самостоятелност – индивидуация. Тогава отговорността ще си е Ваша, както и свободата в решенията. Дали са явни или интернализирани, вижданията на Вашите родители за това как да си живеете живота е важно да престанат да Ви влияят, за да спрете да се състезавате и да започнете да живеете истински. Може да звучи като нещо лесно и просто, но е доста труден процес. Защото всички знаем къде трябва да бъдем, но не знаем как става така, че вече да не се засягаме, вече да не разчитаме на разбиране и помощ от тях.